В голямата шумна и разнообразна среда на Ню Йорк през 30-те години на XX век, уличната музика играе важна роля в социалния живот на града. Въпреки че за някои хора музикантите, свирещи на тротоарите, представляват приветливо развлечение, за други те са просто източник на безпокойство. Историкът Робърт Хокинс описва как кметът Фиорело ЛаГуардиа, който поема поста си през 1934 година, се стреми да модернизира града, като същевременно се бори с проблема с шума и разширяващия се трафик.

ЛаГуардиа въвежда редица мерки, насочени към подобряване на градската среда. Пътуващите търговци са преместени в определени пазарни зони, а шумът от автомобилите е обект на антикампания. Според Хокинс, кметът разглежда различията между "необходимия" шум, като индустриалната техника и звуците от камионите за боклук, и "ненужния" шум, включващ музиката от танцови зали и силните разговори на работниците през нощта.

В този контекст уличните музиканти стават символ на конфликт между социалната помощ и индивидуалната икономическа активност. ЛаГуардиа смята, че тези музиканти блокират движението и предизвикват опасни ситуации, особено за децата. Освен това той аргументира, че с развитието на радиото и безплатните концерти, предоставени от легитимни музиканти по програмите на Ню Дийл, уличната музика вече не е необходима.

През 1935 година градските власти тихо спират да издават лицензи на улични музиканти, превръщайки легитимните изпълнители в бездомници. Много жители на Ню Йорк пишат до кмета в протест срещу това решение. Някои от тях изразяват мнение, че е по-добре музикантите да получават заплащане от публиката, отколкото да разчитат на правителствени помощи. Други защитават уличните изпълнители като важен елемент от културата на града.

Конфликтът около уличната музика не е само битка за място в културния живот на Ню Йорк. Той подчертава напрежението между създаването на социална мрежа чрез политики за облекчение и стойността, която много граждани все още придават на икономическата индивидуалност. Хокинс посочва, че този сблъсък не само демонстрира сложността на социалните въпроси в периода на Голямата депресия, но също така поставя под съмнение ефективността на системата за помощ.